Семейство сме от почти 40 години. Имаме две деца, три внучета и чакаме четвърто през лятото. Когато започнахме да създаваме дом и семейство, вложихме старание, желание, всеотдайност, много любов. Обичахме се, работехме, родителите ни помагаха, събрахме пари за жилище, като междувременно станахме родители на две деца в рамките на три години. Стресът беше голям, но се справяхме повече от добре.
Не мога да си спомня кога точно забелязах, че мъжът ми залита по алкохола. В началото не осъзнавах колко голям е този проблем и колко трудно ще ни бъде да се преборим с него. Нещата започнаха да излизат от контрол, той започна все по-често да се напива не само в компании, но и сам у дома, започна все по-често да закъснява за работа, а в определени дни дори да не ходи до офиса.
Намираше винаги някакво оправдание, започна да лъже и да се измъква от всякакви отговорности, да ме оставя сама да се справям с всичко, често се карахме, а децата ни ставаха свидетели на грозни сцени, с които не се гордея. На няколко пъти съвсем сериозно се замислях за развод.
Започнах да търся информация и помощ в Интернет и така попаднах на група за взаимопомощ. Честно казано, нямах големи очаквания, нямах и намерение да се доверявам изцяло. Това което ме накара да се замисля и да започна борбата бяха децата ми, а и любовта ми към този човек. Разбрах, че алкохолизмът е заболяване, дадох си сметка, че той също страда, в същността си наистина е добър човек и има нужда от помощ. След последния му запой изчаках напълно да изтрезнее и го помолих за разговор. Този разговор беше много личен, много емоционален и пречистващ. Говорихме, плакахме, държахме се за ръце и си обещахме заедно да се борим и преминем през това. Той постъпи за кратко лечение в клиника, а след това за известно време посещава сбирки на Анонимните алкохолици.
Сега, след като децата ни се задомиха и останахме само двамата, върнахме се в наследствена къщичка на село, заедно се грижим за градината, гледаме няколко кокошки, посрещаме децата и внуците си и не се връщаме назад към онези болезнени спомени. А и ми се струва, че се обичаме повече след всичко, през което преминахме.
Историята ни сподели Р.Д. по повод 12-то издание на Седмицата на брака в България
Не мога да си спомня кога точно забелязах, че мъжът ми залита по алкохола. В началото не осъзнавах колко голям е този проблем и колко трудно ще ни бъде да се преборим с него. Нещата започнаха да излизат от контрол, той започна все по-често да се напива не само в компании, но и сам у дома, започна все по-често да закъснява за работа, а в определени дни дори да не ходи до офиса.
Намираше винаги някакво оправдание, започна да лъже и да се измъква от всякакви отговорности, да ме оставя сама да се справям с всичко, често се карахме, а децата ни ставаха свидетели на грозни сцени, с които не се гордея. На няколко пъти съвсем сериозно се замислях за развод.
Започнах да търся информация и помощ в Интернет и така попаднах на група за взаимопомощ. Честно казано, нямах големи очаквания, нямах и намерение да се доверявам изцяло. Това което ме накара да се замисля и да започна борбата бяха децата ми, а и любовта ми към този човек. Разбрах, че алкохолизмът е заболяване, дадох си сметка, че той също страда, в същността си наистина е добър човек и има нужда от помощ. След последния му запой изчаках напълно да изтрезнее и го помолих за разговор. Този разговор беше много личен, много емоционален и пречистващ. Говорихме, плакахме, държахме се за ръце и си обещахме заедно да се борим и преминем през това. Той постъпи за кратко лечение в клиника, а след това за известно време посещава сбирки на Анонимните алкохолици.
Сега, след като децата ни се задомиха и останахме само двамата, върнахме се в наследствена къщичка на село, заедно се грижим за градината, гледаме няколко кокошки, посрещаме децата и внуците си и не се връщаме назад към онези болезнени спомени. А и ми се струва, че се обичаме повече след всичко, през което преминахме.
Историята ни сподели Р.Д. по повод 12-то издание на Седмицата на брака в България
RSS Feed
