Когато научих за предателството на мъжа ми, почувствах силна болка и напрежение в слънчевия сплит. В главата ми нещо бучеше (вероятно кръвта), а мислите ми бяха объркани, болезнени и раними. Исках да се скрия някъде, да легна, да се завия през глава и никога да не стана. Видях го! Видях го да прегръща една жена, да й шепне нещо в ухото, да се смее и да държи нежно ръката й.
Качиха се в колата и запрашиха нанякъде. Сигурно в някой хотел?! Това ме убиваше! Това ме разкъсваше! Не знаех какво да направя... Исках да ги настигна и да му се разкрещя, да го ударя, да го убия! Защото бяхме семейство само от седем години. А семейството е свято нещо! Там няма място за лъжи, изневери, мръсни тайни и интриги. У дома трябва да се чувстваш защитен, открит и честен, да можеш да се довериш и да ти се доверят! Трябва да има любов и топлина. А мъжът ми имаше love story...
Опитах се да се успокоя и реших да изчакам известно време с повишено внимание. Ще се старая повече и в кухнята и в леглото... Не! Няма да се старая! Ще зарежа всичко, ще се разведа и ще започна отначало! На 35 съм, образована и привлекателна, имам чувство за хумор и обичам да се забавлявам. Ще отворя нова страница в живота си и ще започна начисто. Но... малка подробност -обичам го! Искам с него да остарея. Искам той да е до мен през следващите десетилетия. Не искам друг!
Реших все пак да изчакам, но не ми се получи... Вечерта, когато той се прибра, на масата, подредена и украсена със свещ и свежи цветя, до приборите му за хранене го очакваше изненада. Писмо. От мен. До него. В това писмо бях изляла цялата си душа, описах какво съм видяла и как съм се почувствала. Докато четеше, той на няколко пъти смени цвета на лицето си. След като го изчете, стана, сипа си едно питие и до изпи на екс. Погледна ме и каза: „ Съжалявам. Знам, че е подло от моя страна и не искам да те нараня. Не искам да те лъжа, не искам да се караме и не искам да се разделяме! Аз също те обичам. Само те моля да ми дадеш малко време, за да оправя нещата. Това беше много глупаво от моя страна. Ще ти разкажа. Дай ми малко време.‘‘.
И ми разказа. Всичко. Ще спестя подробности, а и не искам да се връщам към това.
Стана ми топло. Стана ми задушно. Не съм си мислила, че някога ще простя изневяра. Не съм си мислила, че силата да признаеш грешката си може да има такъв оздравителен ефект. „ Да- казах си тогава- Никак не е лесно да признаеш грешката си. За това се иска сила и този човек я притежава. Не се опита да се измъкне с лъжи и да ме баламосва. Напротив, изправи се пред мен и отвори душата си. А това за мен е достатъчно, за да го разпозная като мъжът, с когото искам да бъда!“
Как завърши всичко това ли? Ами все още сме семейство, тази година ще имаме рубинена сватба – 40 години брак. И няма да се уморя да твърдя, че за да е здраво и стабилно едно семейство освен любов и грижа, трябва да има доверие.
Историята е на Д. А. по повод 12-то честване на Седмицата на брака в България. Тя предпочете името й да не се изписва, а само инициалите.
Качиха се в колата и запрашиха нанякъде. Сигурно в някой хотел?! Това ме убиваше! Това ме разкъсваше! Не знаех какво да направя... Исках да ги настигна и да му се разкрещя, да го ударя, да го убия! Защото бяхме семейство само от седем години. А семейството е свято нещо! Там няма място за лъжи, изневери, мръсни тайни и интриги. У дома трябва да се чувстваш защитен, открит и честен, да можеш да се довериш и да ти се доверят! Трябва да има любов и топлина. А мъжът ми имаше love story...
Опитах се да се успокоя и реших да изчакам известно време с повишено внимание. Ще се старая повече и в кухнята и в леглото... Не! Няма да се старая! Ще зарежа всичко, ще се разведа и ще започна отначало! На 35 съм, образована и привлекателна, имам чувство за хумор и обичам да се забавлявам. Ще отворя нова страница в живота си и ще започна начисто. Но... малка подробност -обичам го! Искам с него да остарея. Искам той да е до мен през следващите десетилетия. Не искам друг!
Реших все пак да изчакам, но не ми се получи... Вечерта, когато той се прибра, на масата, подредена и украсена със свещ и свежи цветя, до приборите му за хранене го очакваше изненада. Писмо. От мен. До него. В това писмо бях изляла цялата си душа, описах какво съм видяла и как съм се почувствала. Докато четеше, той на няколко пъти смени цвета на лицето си. След като го изчете, стана, сипа си едно питие и до изпи на екс. Погледна ме и каза: „ Съжалявам. Знам, че е подло от моя страна и не искам да те нараня. Не искам да те лъжа, не искам да се караме и не искам да се разделяме! Аз също те обичам. Само те моля да ми дадеш малко време, за да оправя нещата. Това беше много глупаво от моя страна. Ще ти разкажа. Дай ми малко време.‘‘.
И ми разказа. Всичко. Ще спестя подробности, а и не искам да се връщам към това.
Стана ми топло. Стана ми задушно. Не съм си мислила, че някога ще простя изневяра. Не съм си мислила, че силата да признаеш грешката си може да има такъв оздравителен ефект. „ Да- казах си тогава- Никак не е лесно да признаеш грешката си. За това се иска сила и този човек я притежава. Не се опита да се измъкне с лъжи и да ме баламосва. Напротив, изправи се пред мен и отвори душата си. А това за мен е достатъчно, за да го разпозная като мъжът, с когото искам да бъда!“
Как завърши всичко това ли? Ами все още сме семейство, тази година ще имаме рубинена сватба – 40 години брак. И няма да се уморя да твърдя, че за да е здраво и стабилно едно семейство освен любов и грижа, трябва да има доверие.
Историята е на Д. А. по повод 12-то честване на Седмицата на брака в България. Тя предпочете името й да не се изписва, а само инициалите.
RSS Feed
