Ние сме Стоян и Дона Панайотови и си казахме „ДА“ в края на лятото на 2014г. на един младежки лагер „The Bridge“ във Видин, където бяхме ръководители. Стоян ми предложи без нищо да подозирам в последната вечер от лагера на така наречената „Нощ на талантите“. Бяхме решили да изпълним бойна демонстрация по таекуон-до, тъй като той има черен колан, а аз бях начинаеща. Аз много се притеснявах от излизане на сцена пред децата от лагера и екипа. А пък няколко дни преди този паметен ден се жалвах на Стоян, че искам да ми напише стихотворение (твърдеше, че е поетичен). И така дойде нашият ред да си представим сценката – беше доста неадекватно представена от мен, но пък беше забавно. Все пак си отдъхнах, че не трябва да седя на сцената повече и се запътих към изхода, но Стоян взе микрофона и започна да рецитира стихотворение, посветено на мен. Останах без думи, никой не беше правил нещо по-романтично. Краката ми не ме държаха от вълнение и накрая на стихотворение ме попита „Ще станеш ли моя женааааа?“ и падна в ШПАГАТ, а аз както се казва „Седя и не вярвам на очите си“. Казах „ДА“, след като се поизмъчи да стои в шпагат. Това стана пред много приятели и познати, които ни поздравиха. Един от най-хубавите ми моменти в живота, заедно със сватбата и раждането на сина ни. 

Някъде си прочетох следното твърдение: „Всяка любовна история е красива, но нашата ми е любимата”. Дълго време съм мечтала за семейство и като всяко момиче съм имала своите представи за романтично предложение. Моето момче се оказа по-праволинейно, заведе ме на разходка и съвсем простичко в подходящ момент ме попита: „Ще се омъжиш ли за мен?”. Вече бях взела решение в сърцето си и без да го мъча, без да се правя на изненадана, но с твърда увереност му казах: „Да, ще се омъжа за теб!” :)
Слагайки пръстенчето на ръката, се засилих да извадя телефона за да направим снимки, които да споделим с познатите, но много бързо го прибрах обратно, избирайки да изживеем своя момент и  просто да го запечатаме в сърцата си.
След няколко дена скъпа приятелка развълнувано ме попита, дали е паднал на колене, отвърнах й, че не го е направил. Беше разочарована по момичешки :). А, аз никога няма да забравя сълзата, която видях, блеснала  от светлината на уличния фенер, отронила се при моето – „ДА”.

​Нашата необичайна история: Аз съм от София, съпругата ми е от Свищов. Запознахме се по случайност на фестивала за изкуства The Bridge във Видин през 2011г. Отначало не се харесахме особено, но ни харесваше да си говорим и след като свърши фестивала, усетихме, че не искаме да спираме да го правим и решихме да дадем шанс на връзката от разстояние, пък каквото стане. Времето минаваше, ние продължавахме да си говорим и у мен започна да се затвърждава убеждението, че тя е жената за мен. През лятото на 2012г. реших, че е време да й предложа да се омъжи за мен на същия фестивал, на който се запознахме. Обаче нещо се скарахме и тя не ми говореше през по-голямата част от времето там (не казвам, че е било незаслужено, просто уточнявам).

​Преди 25г. с мъжа ми се запознахме в църквата. Познавахме се като приятели, но на практика дори не си говорехме много. Един ден Цанко ме покани на кино. Срещнахме се преди филма и влязохме в една сладкарница. Той заговори колко много ме харесва, а аз отвърнах, че и аз не съм безразлична. Тогава той ми каза, че няма да тръгнем заедно, ако не се съглася да се оженим. Бях като втрещена! Та аз едва го познавах! Отвърнах, че ще дам отговор на другата среща. После гледахме филма, той ме изпрати до дома ми, а на вратата ме целуна за първи път. Прибрах се и заплаках. Майка ми ме попита какво става и като и разказах тя просто каза, че той е добро момче. След два дни отново имахме среща. Тръгнах с мисълта да откажа, но когато приближавах към него, си мислех колко е сладък и като застанах пред него казах „Да“. След един месец се оженихме! Е, от тогава минаха 25 години, а ние все още се преоткриваме,  а аз всеки ден се влюбвам повече в него!

​Почти всяка вечер Иво идваше да ме взима от работа и прекарвахме време заедно - по магазините, заведения и т.н. На 19.01.2012г. както обикновено, дойде да ме вземе и каза, че ще ме води на едно място без да уточнява къде. Аз в тъмното забелязах, че е доста официално облечен. Даже му казах, че изглежда много добре. Той тактично ми благодари. Беше студено и пътувахме доста  - или поне на мен така ми се стори. Аз няколко пъти го попитах къде отиваме, той обаче нищо не ми казваше. Каза ми само: „Още малко и стигаме“. По едно време спря колата и ми каза да погледна напред ,където се виждаше осветена цяла София и се откриваше страхотна гледка. Мястото беше някъде между Драгалевци и Бистрица. Каза ми, че ще вземе фотоапарата от багажника на колата и ще се върне, аз обаче инстинктивно го последвах и му казах: „Много си подготвен“.