
Имах щастието да израсна в семейство, в което се чувствах обичан и подкрепян. Макар родителите ми да работеха доста, те винаги намираха време за мен и за моята сестра. Никога няма да забравя семейните вечери заедно, когато си говорехме за толкова много неща (тогава я нямаше още тая компютърна диктатура, а палитрата на телевизионните изкушения беше твърде семпла). Мисля си как това наистина ни сплотяваше и ни помагаше да се чувстваме близко един до друг.
Сега мога да кажа, че с годините това чувство не избледня. Ние със сестра ми напуснахме отрано дома си и заживяхме в различни градове, създадохме свои семейства и тръгнахме всеки по своя си път, но той отново и отново ни събираше всички заедно при нашите скъпи родители. И така – до ден днешен.
Години наред съм бил социален работник и съм виждал трагедиите и нещастията, които се раждат винаги, когато обвързаните едни с други мъже и жени обслужват желанията на егото си, а не полагат усилия ден след ден и нощ подир нощ да правят взаимоотношенията си още по-здрави, пълноценни и щастливи.
А ние го дължим първо на себе си, после на децата си и след това на внуците си.
Ако семейството е нещо свято за нас, всички в него ще имаме какво да спечелим, нали?
Губещи ще бъдат единствено онези тъмни сили в света, чиято кауза е постоянно да обезценяват неговата стойност, опитвайки се да ни направят по такъв начин безродственици и свои слуги.
Ангел