МОЕТО НАЙ-ГОЛЯМО БОГАТСТВО
Казвам се Ефтимия Ковачева.
Аз съм най-богатата жена (или една от най-богатите). И не, защото притежавам много пари, бизнеси, имоти, коли, бижута.... или други неща, които много хора свързват с богатството. Не! Моето Най-голямо богатство са моите 4 прекрасни дечица и моят съпруг. Толкова ги обичам и толкова се гордея с тях!!!
Това е Радул - таткото на моите съкровища. Той е до мен и до децата ни и в радост, и в болка!
Това е човекът, с когото вече 32 години посрещаме заедно и хубавите моменти, и не толкова хубавите, и лошите моменти, и най-ужасните моменти - всичко, което "ни е било писано". А се оказа, че доста "ни е било писано" да преживеем заедно.
Казвам се Ефтимия Ковачева.
Аз съм най-богатата жена (или една от най-богатите). И не, защото притежавам много пари, бизнеси, имоти, коли, бижута.... или други неща, които много хора свързват с богатството. Не! Моето Най-голямо богатство са моите 4 прекрасни дечица и моят съпруг. Толкова ги обичам и толкова се гордея с тях!!!
Това е Радул - таткото на моите съкровища. Той е до мен и до децата ни и в радост, и в болка!
Това е човекът, с когото вече 32 години посрещаме заедно и хубавите моменти, и не толкова хубавите, и лошите моменти, и най-ужасните моменти - всичко, което "ни е било писано". А се оказа, че доста "ни е било писано" да преживеем заедно.
С Радул сме Семейство от 24 февруари 1980 г. Тогава аз бях музикален ръководител в детските градини, а Радул – инженер-корабостроител в Института по хидро- и аеро-динамика във Варна.
Първата и най-голяма трагедия, която трябваше да преодолеем (явно така бе писано), бе смъртта на първата ни дъщеричка. Роди се преждевременно и почина на 52 дни. Успокоявахме се един-друг, подкрепяхме се, не позволихме мъката по тази загуба да ни пречупи и да ни раздели. Тогава си обещахме, че няма да оставим семейството си с по-малко от 3 деца.
Една година след това се роди дъщеря ни Ивелина – сега тя е най-голямата ни дъщеря – МОЯТА ДЯСНА РЪЧИЦА (така я наричаме в къщи).
Когато Ивелина беше на 3 годинки, се оказа, че имам големи тумори и в двата лоба на щитовидната жлеза и се наложи спешна операция. За жалост, по време на операцията лекарите открили, че нервът на лявата ми гласна връзка е обхванат от туморното образование и най-доброто, което можело да се направи, било да отстранят и този нерв наред с тумора. Това беше краят на кариерата ми като музикален ръководител! А бях добър музикален ръководител...., много добър! И бях само на 26.
Съпругът ми и дъщеря ми бяха опората ми в тези трудни дни. Те ми помогнаха да взема решение и още на следващата година - 1985 да кандидатствам в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” – задочна форма на обучение, специалност Физика и математика. Без подкрепата на Радул и Ивелина, без разбирането, което проявяваха през всичките 6 години (до 1991/92), едва ли бих се справила с това тежко следване, с това пътуване (обикновено с нощните влакове, за да пестя време). Междувременно през 1987 г. родих и другата ни дъщеря – Кристина. Пътуванията за изпити ставаха все по-трудни, а по време на очни занятия се налагаше да правим велики комбинации. Много помагаха моите родители и свекъра ми, разбира се (свекърва ми е починала много млада). Правехме всичко възможно дву- или три-седмичните престои в Пловдив да не лишават дечицата ми от майка, нито пък мен от дечицата ми.
През учебната 1989/90 г. започнах работа като учителка по физика в ОУ „Антон Страшимиров” във Варна (отначало като нередовен учител, тъй като до дипломирането ми имаше още 2 години).
През 1996 г. родих най-малките си слънчица – Ефтимий и Рая. Радостта ни беше неописуема! И грижите също... но какво бяха грижите, в сравнение с радостта?... Нали никой не мисли, че сама бих могла да се справя с отглеждането на близнаците? Безценна беше помощта на Ивелина (тогава на 15 години) и на Кристина, която беше на 9 години. А Радул беше в стихията си. Не съм срещала
по-щастлив и по отдаден на семейството човек.
От 1999 до месец май 2008 бях учителка по физика в ОУ „Св. Св. Кирил и Методий” в гр. Варна.
И точно когато смятах, че животът ми е подреден и в личен, и в професионален план, се оказа, че съдбата ми е приготвила нов „сюрприз” – рак на млечната жлеза. Така, вместо да се радвам на децата си, на съпруга си и на работата си, аз трябваше да преживея операция, която ме осакати като жена (независимо, че е направена изключително прецизно); да изтърпя 25 курса лъчетерапия (изгарянията от лъченията бяха най-малкия ми проблем) и 6 тежки курса химиотерапия с всички ужасни съпътстващи проблеми (неразположенията, голата глава и перуката, депресията...). Единствено мисълта, че прекрасното ми семейство има нужда от мен, ми даваше сили да преживея всичко това. Вярата, обичта и помощта на моите деца, подкрепата от моя съпруг, направиха чудеса.
Чувствам се по-здрава от всякога и съм щастлива.
Първата и най-голяма трагедия, която трябваше да преодолеем (явно така бе писано), бе смъртта на първата ни дъщеричка. Роди се преждевременно и почина на 52 дни. Успокоявахме се един-друг, подкрепяхме се, не позволихме мъката по тази загуба да ни пречупи и да ни раздели. Тогава си обещахме, че няма да оставим семейството си с по-малко от 3 деца.
Една година след това се роди дъщеря ни Ивелина – сега тя е най-голямата ни дъщеря – МОЯТА ДЯСНА РЪЧИЦА (така я наричаме в къщи).
Когато Ивелина беше на 3 годинки, се оказа, че имам големи тумори и в двата лоба на щитовидната жлеза и се наложи спешна операция. За жалост, по време на операцията лекарите открили, че нервът на лявата ми гласна връзка е обхванат от туморното образование и най-доброто, което можело да се направи, било да отстранят и този нерв наред с тумора. Това беше краят на кариерата ми като музикален ръководител! А бях добър музикален ръководител...., много добър! И бях само на 26.
Съпругът ми и дъщеря ми бяха опората ми в тези трудни дни. Те ми помогнаха да взема решение и още на следващата година - 1985 да кандидатствам в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” – задочна форма на обучение, специалност Физика и математика. Без подкрепата на Радул и Ивелина, без разбирането, което проявяваха през всичките 6 години (до 1991/92), едва ли бих се справила с това тежко следване, с това пътуване (обикновено с нощните влакове, за да пестя време). Междувременно през 1987 г. родих и другата ни дъщеря – Кристина. Пътуванията за изпити ставаха все по-трудни, а по време на очни занятия се налагаше да правим велики комбинации. Много помагаха моите родители и свекъра ми, разбира се (свекърва ми е починала много млада). Правехме всичко възможно дву- или три-седмичните престои в Пловдив да не лишават дечицата ми от майка, нито пък мен от дечицата ми.
През учебната 1989/90 г. започнах работа като учителка по физика в ОУ „Антон Страшимиров” във Варна (отначало като нередовен учител, тъй като до дипломирането ми имаше още 2 години).
През 1996 г. родих най-малките си слънчица – Ефтимий и Рая. Радостта ни беше неописуема! И грижите също... но какво бяха грижите, в сравнение с радостта?... Нали никой не мисли, че сама бих могла да се справя с отглеждането на близнаците? Безценна беше помощта на Ивелина (тогава на 15 години) и на Кристина, която беше на 9 години. А Радул беше в стихията си. Не съм срещала
по-щастлив и по отдаден на семейството човек.
От 1999 до месец май 2008 бях учителка по физика в ОУ „Св. Св. Кирил и Методий” в гр. Варна.
И точно когато смятах, че животът ми е подреден и в личен, и в професионален план, се оказа, че съдбата ми е приготвила нов „сюрприз” – рак на млечната жлеза. Така, вместо да се радвам на децата си, на съпруга си и на работата си, аз трябваше да преживея операция, която ме осакати като жена (независимо, че е направена изключително прецизно); да изтърпя 25 курса лъчетерапия (изгарянията от лъченията бяха най-малкия ми проблем) и 6 тежки курса химиотерапия с всички ужасни съпътстващи проблеми (неразположенията, голата глава и перуката, депресията...). Единствено мисълта, че прекрасното ми семейство има нужда от мен, ми даваше сили да преживея всичко това. Вярата, обичта и помощта на моите деца, подкрепата от моя съпруг, направиха чудеса.
Чувствам се по-здрава от всякога и съм щастлива.
Представям ви МОЕТО НАЙ-ГОЛЯМО БОГАТСТВО:
Ивелина - най-голямата ни дъщеря. Моята дясна ръчица! Живее в София и много ми липсва.
Ивелина - най-голямата ни дъщеря. Моята дясна ръчица! Живее в София и много ми липсва.
Средната ми дъщеря - Кристина. Завършва магистратура в Спрингфилд, Мисури, САЩ.
Тежко ми е, че е толкова далече, но се успокоявам, защото зная, че е добре.
Най-малките ми слънчица - Рая и Тими. Сега са на 15 години. Рая учи в Първа езикова гимназия - Английски език, а Тими в Математическата гимназия - Информационни технологии с английски език. (Имат причини да не желаят да се снимат сега).
И Радул.
Ако имам и следващ живот, пак с него искам да го изживея!
Не зная дали е вярно, че до всеки успял мъж стои една силна и любяща жена, но (ако питате мен), обратното със сигурност е вярно: За да бъде силна една жена, тя трябва да има до себе си един силен, всеотдаен и любящ съпруг!
Когато погледна децата си в очите, там виждам Радул. Безкрайно съм благодарна за тези прекрасни подаръци - Линка, Крис, Тими и Раичка.
Вижте и моя сайт: http://zasilnitejeni.alle.bg
От него ще разберете още много неща за мен и моето семейство, ще разберете още кои са моите спасители, какво обичам, с какво се занимавам сега и какви планове имам за бъдещето.
Животът е прилив и отлив! Но фактът, че ти се е случило няколко пъти в живота да те блъсне вълна и да нагълташ вода, не е причина да се откажеш да живееш!
Ако имам и следващ живот, пак с него искам да го изживея!
Не зная дали е вярно, че до всеки успял мъж стои една силна и любяща жена, но (ако питате мен), обратното със сигурност е вярно: За да бъде силна една жена, тя трябва да има до себе си един силен, всеотдаен и любящ съпруг!
Когато погледна децата си в очите, там виждам Радул. Безкрайно съм благодарна за тези прекрасни подаръци - Линка, Крис, Тими и Раичка.
Вижте и моя сайт: http://zasilnitejeni.alle.bg
От него ще разберете още много неща за мен и моето семейство, ще разберете още кои са моите спасители, какво обичам, с какво се занимавам сега и какви планове имам за бъдещето.
Животът е прилив и отлив! Но фактът, че ти се е случило няколко пъти в живота да те блъсне вълна и да нагълташ вода, не е причина да се откажеш да живееш!
RSS Feed
