Полина Донкова за „Нашето „ДА““

От момента на качването ми в колата, започнах да заливам приятеля си с въпроси за този човек. С всеки отказ да ми бъде даден отговор, любопитството ми нарастваше все повече и повече. Нямах представа, че всичко е плод на замислян от месеци план – изненада за мен, в който щях да съм главното действащо лице.

Отминахме летището и излязохме извън София. Вече наистина се ядосвах. Нищо не разбирах. Мислех, че отиваме на летището, а сега пътувахме към град Елин Пелин? Най – накрая стигнахме до малкото летище „Лесново“. Спряхме отпред и зачакахме човека. Бях много ядосана и изнервена, продължавах да задавам едни и същи въпроси, на които получавах единствено усмивка и неточни отговори.

Приятелят ми ме попита, сякаш му е абсолютно все тая, дали не искам да остана в колата. Бях толкова ядосана, че за миг се замислих, но думите му, че ще ми бъде интересно, ако сляза и нарасналото ми любопитство, което най накрая щеше да бъде задоволено, взеха превес и нищо неподозираща тръгнах към входа на летището. Вървях напред, докато приятелят ми си взимаше нещата от колата. Запознах се с човека. Той ме попита дали знам какво ще правим. Още един, който се опитваше да ме ядоса… Отговорих, че нямам представа защо сме там. Човекът само се подсмихна и ни поведе към някаква масичка, за да си поговорим преди „да се разходим“.

Седнахме и той заговори как приятелят ми искал да става пилот. Знаех, че е изкарал кратък курс за управление на малък самолет, но чак пък пилот. Помислих си, че сигурно иска да си го продължи или нещо подобно. Следващите думи на човека ме шокираха, бях напълно неподготвена: „Щом сме на летище, значи ще летим!“ – каза той (пилотът).
​
Стана ми лошо още преди да ни изкара хартиените торбички с изречението да не чакаме да стане късно. Въпреки, че все още бяхме на земята, започнах да не я чувствам под себе си. Осъзнах, че съм жертва на заговор, от който няма измъкване. Харесва ми да летя, не ме разбирайте погрешно, но никога не бях летяла на малък самолет, а и в този ден не бях подготвена за полет. Всичко стана много бързо. Пилотът каза, че ще направим един опит, за да видим дали приятелят ми си спомня нещо от курса.

Упражнението беше следното: той щеше да изключи двигателя на самолета, а аз трябваше да „навигирам” приятеля си, четейки от един лист (на английски език), за да успее по моите инструкции, отново да включи двигателя. Ъъъъ? Разгледах листчето набързо, пилотът ме увери, че ще се справя и не е никак сложно. Изобщо не виждах причина аз да чета процедурите, но не ми се даде възможност за отказ. Качихме се в самолета, получихме кратък инструктаж и полетяхме. Беше невероятно, много красиво.

Времето беше ясно и слънчево, небето – чисто, земята – 3000 метра под нас. Започнах да се успокоявам и отпускам и да се наслаждавам на красотата на Божието творение. Пътувахме към Седемте Рилски езера. Място, което много харесвам и свързвам с любими спомени от лятото. Стигнахме горе, „разходихме“ се. Сега разбирах за каква разходка говореше по – рано пилотът. Разходка отгоре, във въздуха – незабравима разходка. Както обеща, той изключи двигателя и ми връчи листа с точките, които трябваше да изброя. Замотах се, напрегнах се, той ми каза да гледам в средата ла листа.

Пропускайки всички други процедури, стигнах до надпис с червени букви, който гласеше: „Ще се омъжиш ли за мен?“. Веднага загрях целта на всичко и във вълнението, си свалих слушалките, без които не можеш да чуеш нищо в самолета, освен бучене. Обърнах се напред, а там беше той – мъжът, когото обичам с цялото си сърце, този, който избирам пред всички други, който се грижи за мен, подкрепя ме и ми дава всичко, от което се нуждая. В ръката си държеше малка кутийка с голям пръстен в нея. Това беше най – вълнуващият момент в живота ми. Сложих отново слушалките и изслушах това, което ми каза: „Ще се омъжиш ли за мен? Искам да прекарам живота си с теб!“ Отговорът ми, разбира се, беше „ДА“! Най – голямото и истинско да, което можех да кажа. Най – доброто решение! 
​
Полина Докнова за конкурса на Седмица на брака „Нашето Да“